Срещата на словашките потребители на КИ се проведе през май 2024 г. Пациентите с КИ и специалистите от Университетската болница в Братислава отбелязаха 30 години кохлеарна имплантация в Словакия. Един от потребителите с опит на подиума, Мартин Джуришка, по това време все още не е бил роден: "Първият ми рожден ден беше на 7 март 1998 г., а вторият ми рожден ден на 10 декември 1999 г., когато ми беше направена имплантацията", започва той презентацията си.

Ръководителят на проекта е второто дете в семейство Джуришка, преди в Словакия да бъде въведен скрининг на слуха при новородените. "Мама можеше да ме сравнява с по-голямата ми сестра. Тя се притесняваше, че не реагирам както трябва. Ето защо постоянно ме викаше: Мартин, Мартинко, Мати!" Понякога момчето сякаш отговаря с поглед или усмивка, но после отново не реагира. Все по-притеснени, родителите търсят успокоение: "Баща ми включи бормашината директно под леглото ми. Беше толкова силна, вероятно 90 децибела, но аз не реагирах по никакъв начин". Посещението при специалист по УНГ потвърждава подозрението: синът им Мартин е глух и от двете страни, очевидно още от раждането си.

"Лилавото ми одеяло - все още го имам!"

"Това беше като шамар за майка ми", разказва Мартин Джуришка, изумен колко безчувствен е бил този специалист по онова време: "Вашето дете е глухо и по-късно ще отиде в специално училище за глухи." По онова време лекарят с частна практика извън столицата не споменава за възможността за кохлеарна имплантация. Но родителите на Мартин не искат просто да приемат тази съдба. "Те се обърнаха към университетската клиника в столицата ни Братислава. Там ми направиха няколко прегледа. Въз основа на резултатите специалистите там обясниха на родителите ми, че съм подходящ кандидат за имплантация. И след това предложиха необходимите стъпки".

Днес опитният потребител на КИ вече не си спомня как е била активирана системата му, но си спомня срещите с логопеда. "Спомням си и упражненията, които правех вкъщи. С мама върху лилавото одеяло. Два пъти на ден - по 30 минути сутрин и 30 минути следобед." Майката на Мартин се е упражнявала с него по целенасочен и последователен начин. "Нейната цел беше да ме отгледа като самостоятелен човек. Например, че няма да имам нужда от помощ, ако се наложи да отида до администрацията за някакви документи. Тя наистина беше фокусирана върху това. Баба и дядо и останалите членове на семейството я предупреждаваха да ми даде почивка. Но тя не го направи, докато не станах на шест години".

Повече езикови стимули от по-възрастните приятели

"Малките деца не са толкова добри в говоренето и езика, а родителите ми знаеха, че имам нужда от малко повече мотивация, стимулиране и насърчаване, за да започна да говоря." Ето защо Мартин не започва в подходящата за възрастта му група в детската градина. "Отидох направо в средната група. На петгодишна възраст започнах да изучавам първия си чужд език в детската градина: английски. С моя приятел се състезавахме кой ще може да брои по-бързо на английски. Понякога той беше по-бърз, а понякога аз. Но след това напълно го победих, защото научих числото единадесет", смее се той. "Приятелят ми още не знаеше това." По-късно в училище немският език е добавен като втори чужд език в пети клас.

Вместо да посещава училището за глухи, както е предвидено, Мартин Джуришка е записан в обикновено начално училище в Комарно на шестгодишна възраст, в клас за деца със специални таланти. "Мама знаеше, че ще се справя по някакъв начин." Слушането в клас все още изисквало концентрация, но упражненията вкъщи ставали все по-редки, докато напълно престанали. Мартин Джуришка продължава да посещава само годишните прегледи в клиниката. В гимназията "малкият бунтар", както сам се описва, най-накрая се премества от първия ред чинове в самия край на стаята. Учителите и тук знаели за проблемите му към слуха, но: "В този момент наистина нямах никакви проблеми. Можех да чувам, можех да чуя всичко."

"Живот без слух - това би било голяма загуба за мен!"

Потребители на КИ и специалисти от Университетската болница в Братислава отбелязват 30 години кохлеарна имплантация в Словакия. Сред тях е и Мартин Джуришка. ©Michal Gajdos

След като е диагностициран като глухоням, родителите на Джуришка чуват, че трябва да го изпратят в специално училище. Като възрастен той вероятно щеше да работи някъде в офис, без да чува. Въпреки това всичките му роднини и познати му казвали: "Ти си толкова комуникативен! Определено трябва да работиш с хора!" Като ръководител на проекти в компания за киберсигурност Мартин Джуришка прави точно това: телефонни разговори и срещи, много комуникация през целия работен ден.

Разбира се, той не винаги разбира всичко напълно. Но след това пита. Като онзи ден на семейното парти на приятелката му: "Там имаше около 15-20 души, които не разбирах съвсем и които говореха силно. Забелязах, че някой се смееше, но случката се разиграваше в другия край на стаята и аз не разбрах съвсем защо". Тогава приятелката му обяснила. "Аз бях последният, който се присъедини към смеха, но какво пък: и аз се засмях!"
Мартин завършва презентацията си в Тале с философски въпрос: чуващ или глух е той? "Аз съм си аз", уверено казва той на публиката. След това пояснява: "Всичките ми приятели са чуващи. Така беше в началното училище и в гимназията, в университета и дори днес. Така че по принцип бих се класифицирал като чуващ човек".