На 12 години съм и съм едно обикновено момиче, с изключение на това, че от 11 години чувам благодарение на кохлеарните импланти (КИ).
Ирен Йовчева

Семейството ми е страхотно! През свободното си време слушам музика, танцувам, правя квилинг картички, рисувам. При повече свободни часове хващам молива, белия лист и се отдавам на въображението си. Така се загубвам в собствения си тих свят. Преди няколко месеца баща ми ми каза, че по повод 20-годишнината от първата кохлеарна имплантация в България, фирма MED-EL организира конкурс за рисунка „Звуците на живота”. „Искаш ли да участваш?” - ме попита. Зарадвах се и отговорих - „ДА!”. След няколко дни бях готова с картините си, всяка с различна история. Едната абстрактно изобразяваше семейство ми, другата беше копие на картина на Златю Бояджиев, а третата - изобразяваше любовта, макар и по различен начин. В Деня на детето фирма „Сентилион” организира тържество за деца с КИ. Имаше и програма с различни занимания - народни танци, фокуси от бате Ненчо, забавни игри. След това обявиха резултатите от конкурса Представянето на участващите картини. От моите три видях тази със семейството щрауси - „Мама, татко и аз”. Обясниха ни как са оценявали и как са достигнали до крайните резултати. Две бяха категориите - за деца до 12 г., в която попадах аз, и над 12 г.

Обявяване на победителите. За всеки имаше награда. Дойде времето и на спечелилите първо място. Не бях притеснена, беше ми интересно кой е победителят. Бях цялата в слух. „Да приветстваме спечелилия първо място в категорията до 12 г. - Ирен Йовчева, с картината й „Мама, татко и аз”. Наградата е посещение на централата на MЕD-EL в Инсбрук”. Развълнувах се! Как стигнах до сцената и какво казах - не помня...! Чаках с нетърпение деня на пътуването. Групата ни беше от мен и татко, другата победителка в категорията над 12 г. - Дани Бъгова, журналиста Георги Тошев и помощничката му Антония. Кацнахме на летището в Инсбрук. Облаците бяха забулили планината, но когато се разкри пред нас - висока и величествена, усещането бе невероятно! Още на летището ни зарадва гостоприемството на усмихнатите ни домакини.

След настаняването се разходихме из Инсбрук - малък град с вековна история. На другия ден посетихме централата на MЕD-El. Разказаха ни интересни неща, свързани с КИ. Посетихме и залата за производство и тестване на КИ. Докоснахме се до всяка тяхна частица. Обиколихме нивото, където се сглобяват и тестват имплантите. Работещите бяха с ръкавици, шапки, маски и престилки - поддържа се стерилна обстановка заради важността на произвежданите импланти. Видяхме и демоцентъра. Разбрах как се поставя КИ - влязохме в ролята на хирург, който прави легло върху повърхността на черепа, отвор и поставя импланта. Трудно! Гледахме под микроскоп и навиването на електрода от импланта в кохлеята. Създаването на имплант е дълъг процес, докато мине успешно тестовете за изправност. След като видях с колко труд, време и технологии са създадени КИ, се почувствах горда и благодарна, че имам шанс да чувам! Разгледахме и стария град - музеи, катедрали, часовниковата кула, вековната сграда със златния покрив. Последен ден. Заведоха ни в Музея на слуха - единствен в света. Там може да разбереш как живите същества чуват и какво чуват. Имаше пространства, в които викахме, за да установим на колко децибела се равняват различните звуци. Гонихме птички - ориентирахме се по звука къде се намират. А стъпалата между етажите бяха светещи и пеещи, като клавиши на пиано - свирехме, като тичахме. Показаха ни нагледно как звуците навлизат в ухото и как се възприемат от мозъка. Сами си правихме тестове на слуха. Интересен беше моделът на кохлеята - власинките светеха и при докосване всяка издаваше звука, който носи. Видях първия кохлеарен имплант - по-голям от шкафа ми за учебници в училище, и как на следващите модели постепенно намаляват размерите, за да стигнат до тези, които ползваме днес. Времето в музея мина неусетно. Чакаше ни прекрасният град, но за кратко. Потеглихме за България. Беше ми тъжно, но и приятно! С нетърпение чаках да видя мама и Вики.